Дамае бавно извади кинжала от ботуша си. Знаеше, че противникът и няма да представлява проблем за нея, но все пак трябваше да подходи внимателно. А и винаги й доставяше удоволствие, когато жертвите й не успяваха да издадат никакъв друг звук различен от предсмъртното задавящо гърголене на кръвта извираща от гърлото им. Изчакваше удобният момент. Беше легнала на земята зад гъстият храсталак и наблюдаваше спокойно как нищо неподозиращият бъдещ мъртвец се наслаждава на печащият се над огъня заек. Дишаше бавно и умерено. Беше го правила стотици... десетки пъти.. и сега нямаше да е по-различно. Беше неизбежно. Тя беше най-добрата. Никой не биваше да бъде толкова непредпазлив в тези гори. Все пак това беше вражеска територия.. тя беше длъжна да спази дълга си. А и все пак щеше да й достави удоволствие. Кинжалите й не бяха вкусвали кръв от дни. Огледа се наоколо, за да се увери, че двамата са напълно сами. Адреналинът започваше да изпълва тялото й. Нямаше търпение.... но все пак... не трябваше да пробързва. Част от тръпката беше в дебненето. Луната не проникваше толкова надълбоко в гората. Дърветата, стари и гъсти, не позволяваха на никаква светлина да проникне през тях. Тази вековна и зловеща гора криеше тайните си от нощното небе. Усети миризмата на печено месо. Скоро настъпваше моментът. Младият орк, незнайно защо тръгнал сам по тези земи, изглеждаше толкова беззащитен.... почти безинтересен. Щеше да плати за безрасъдството си... щеше да си плати скъпо. Дамае задържа дъха си. Идваше време да действа и трябваше да започне изпълнението на плана си. Плъзна се настрани в сенките. Тялото й беше грациозно като на газела, притежаваше пъргавината на пантера и устремът на орел. Сенките на нощта бяха нейната стихия. Наблюдаваше жертвата си почти фронтално и сега трябваше да заобиколи, за да осъществи атаката си. Не беше проблем. Придвижи се бавно и спокойно покрай дърветата и храстите. Гората беше гъста, а и тя беше експерт в тези неща. Всичко беше на нейна страна. Оркът вече обвзет от вкуса на печеното месо нямаше да разбере какво става. Поне не и докато не стане прекалено късно за него. Гледаше в гърба му с нетърпение. Време беше. Запристъпи бавно напред по листата. Не издаваше нито звук. Само няколко метра я деляха. В следващият момент всичко се разви толкова бързо, че дори и някой да наблюдаваше отстрани, нямаше да може да реагира с нещо по-различно от изненадано ахване. Дамае направи няколко бързи крачки напред. Сякаш се движеше от сянка на сянка. Едва ли някой би могъл да я усети или види, освен ако тя не се блъснеше в него. Кинжалите й се бяха слели с дланите и пръстите й. Не издаде нито звук. На около два метра от жертвата си тя направи едно единствено усилие и тялото й се отдели от земята. Прелетя като светкавица и се стовари върху зелената измет, която се наслаждаваше на вечерята си. Лявата й ръка описа дъга във въздуха и заби малкия кинжал отстрани във врата на жертвата. С дясната си ръка направи рязко движение и преряза гърлото под широко отворените в предсмъртна гримаса очи на орка. Всичко трая около три секунди. От момента, в който Дамае изрече наум „сега” до момента, в който се отблъсна с крак от тялото на врага и се приземи на коляно около метър зад тялото му. Избърса кръвта от ножовете си и ги прибра – малкия кинжал на мястото му в ботуша, а големия затъкна в колана си. Наслаждаването на триумфа й траеше толкова време, колкото й бе нужно за пореден път да се огледа наоколо за нежелани гости. Обърна се бързо и се мушна отново в сенките. Ах, чувството беше толкова прекрасно. Някои казваха, че е безсърдечна, но тя бе просто хладнокръвна. Това й доставяше удоволствие. За това живееше. През целия й живот я бяха учили да не изпитва съжаление или угризения. И я бяха научили добре...

На сутринта Дамае вече беше в лагера. Опасенията най-вероятно бяха верни. Всъщност... имаше някаква вероятност един загубил се орк на толкова километри от родната си земя, да се беше дотътрил до тези земи съвсем случайно, но беше малко вероятно. Неможа да си даде и отговор на въпроса какво правеше сам посред нощ, но не я интересуваше особено. Единственото, което имаше значение беше, че жаждата й за кръв бе закратко удовлетворена. А какви бяха причините жертвата й да се намира точно тук, нямаше значение. Набързо разказа на най-стария от друидите какво е намерила по време на нощната си разходка. Той сподели опасенията си и заключи че е съвсем вероятно слуховете за вражеско нападение да са верни. Все пак орките никога не идваха един по един. Време беше скоро да потеглят. Стрелците нарамиха лъковете си, ездачите взеха лунните си остриета, старият друид направи намек на по-младите, че е време и те да се включат в подготовката за потегляне. Лагерът беше събран със същата скорост, с която на предния ден бе подготвен за пренощуване. Огромните пантери, които ездачите използваха за придвижване и в битки бяха започнали отдавна да се закачат в игри помежду си. Беше време и за тях да се подготвят за път. Набързо бяха оседлани от ездачите си. Останалите вече бяха готови. Трябваше днес да преминат през гъстата гора и да излязат от другата страна на равнината. Там трябваше да претърсят местността, за следи от вражеските войски. Никой не смяташе, че толкова бързо ще се развият събитията. До преди седмица всички тези елфи бяха по домовете си, учеха децата си, приготвяха отвари, описваха мъдростта си в древните книги и разбира се, някои от тях се обучаваха за война. Мобилизацията при елфите обаче, както винаги, беше светкавична. Точно това обичаше Дамае при тях. Проблемите се обсъждаха незабавно и взетите решения се превръщаха в действия също толкова бързо. Освен това при елфите липсваха много от отрицателните черти на човешкия род на Дамае. Откъслечни мисли от миналото нахлуха в ума й, но тя бързо ги изгони. Не искаше да си спомня. Важното беше само каква е сега, а не защо се е превърнала в бързата ръка на смъртта. Отрядът потегли малко след като първите лъчи на слънцето успяха да достигнат до тъмно зелената трева. Гората предлагаше както много добро скривалище, така и много удобство за тези, следящи жертвите се и оставайщи незабелязани. Движеха се покривайки възможно най-голям периметър без да се разделят прекалено далеко един от друг. Така беше най-сигурно, че всяка евентуална опасност ще бъде забелязана навреме. Дамае яздеше спокойно своя гарваново черен кон. Опасността не я притесняваше... напротив... тя беше опасността. Изненадващите атаки само я караха да изпитва още по-голямо удоволствие от битката. Единственият проблем беше..., че тя не бе ставала обект на такива атаки повече от един или два пъти... Все пак... тя беше господарят на сенките... тя беше бързият и леден вятър на смъртта. Никой не можеше да си отговори на въпроса какво я бе направило такава. Тези, които я познаваха, си мислеха, че в кръвта й тече не само човешка, но и елфска кръв. Тези, които наистина я познаваха, колкото и малко да бяха, знаеха, че във вените й тече нищо по различно от обикновена, алена, човешка  кръв, която можеше да бъде пролята със същата простота, с която тя проливаше тази на враговете си. Дамае знаеше това, но също така знаеше, че досега не се е намирал достоен кандидат, за да стори това. Придвижваха се бързо и скоро щяха да стигнат края на гората. Отне им няколко дни докато стигнат до тук. Привечер се очакваше дърветата да започнат да оредяват и оранжевите лъчи на залязващото слънце да проникват навътре между дърветата, карайки сенките на листата да танцуват по тревата. Денят мина спокойно. Типичен ден в тази мрачна и пуста гора. През деня тук нямаше живот... или поне не по-различен от няколкото дребни животни скитащи се наоколо в търсене на корени и заблудените птици, които незнайно защо бяха решили да си почиват по клоните на дърветата точно тук. Черната гора определено не беше място за всеки, който цени живота си. Особено нощем, когато всеки останал сам може да се побърка само от шумовете около себе си. Никой не знаеше кой или какво точно дебне из дебрите на черната гора... никой не се бе връщал, за да разкаже. Може би затова орките, ако слуховете, че вече са потеглили насам бяха верни, са решили да минат именно оттук. Дори елфите не смееха да кръстосват земите на гората, но сега им се налагаше. Това бе най-краткият път към пустощта от другата страна, а те трябваше да действат бързо, за да бъдат подготвени за това, което ги очаква. Не се знаеше дали подкрепленията от Стормуинд ще успеят да пристигнат достатъчно бързо, а трябваше да се знае сериозността на ситуацията. Затова бе изпратен този отряд от около дватесетина елфи, за да провери и да докладва на Лунната Жрица. Дамае се бе присъединила към него с голямо желание. Уважението й към елфите беше огромно и тя с радост прие възможността да помогне. Разбира се трябваше да се отбележи и възможността за кинжалите й да влязат в употреба. Мракът започна да се спуска над хоризонта. Съвсем скоро щеше да обхване всичко наоколо. Нощта тук идваше с бързината на устремен към плячката си орел. Денят бе преминал спокойно и с добро темпо отрядът беше съвсем близо до края на гората. Време беше отново да се установи лагер за пренощуване и всички се заеха със задачата. Огън нямаше тъй като не можеха да си позволят да бъдат забелязани, а и по това време на годината вечерите бяха прохладни, но не и студени. Дамае бе яздила цял ден заедно с останали и умората леко започваше да взема превез над нея. Реши да си даде малка почивка, докато останалите се погрижат за нощното им настаняване. Не беше грубо от нейна страна тъй като елфите не обичаха външни хора да се месят в решенията им как и защо трябва да стане нещо. Около два-три часа дрямка щяха да са и достатъчни. А и щеше да се събуди точно навреме... около полунощ.

Облаци скриваха звездите и луната в тази необичайно студена вечер. Черната гора беше по-мрачна от всякога... сякаш смъртта предвещаваше идването си и искаше да потопи в тъмнина всеки живот, който препречи пътя й. Дамае мина покрай единият елфски ездач, който наблюдаваше една част от гората покрай лагера и му направи лек жест с ръка, посочвайки му накъде отива. Той кимна от своя страна и я поздрави със свит юмрук пред гърдите си. Нощта бе преполовила и животинското у Дамае искаше да вземе своето. Тук тя се чувстваше като у дома си. Времето бе идеално... нощта черна като катран и непрогледна като гъста мъгла над планински връх. Това караше сърцето й да бие още по-учестено, а ръката й все по-често да посяга по посока втъкнатият в колана й кинжал. Намерението й бе да обиколи наоколо без да се отдалечава прекалено много... и ако забележи някакъв признак на опасност, да сигнализира... или да се справи сама, което беше по-вероятното. Придвижването за нея не представляваше особено голям проблем дори и в гъстата гора. Тялото й бе колкото атлетично, толкова и грациозно. Меките й елфски обувки й позволяваха да се движи безшумно по почти всяка повърхност. Дрехите й бяха от черна кожа – тънка, но здрава и наподобяваща матирана повърхност. Нищо в нея нямаше никакъв шанс да отрази каквито и да било светлинни отблясъци. Елфите си знаеха работата. Дори и застанала по средата на полето в пълнолунна безоблачна нощ, дрехите й щяха да имат същият цвят на непрогледен мрак. Косата й бе вързана на опашка и също така гарваново черна, както и дръжките на кинжалите й, които бяха единственият спътник в тези нейни походи. Промъкваше се отвсякъде и оставаше винаги безшумна и незабележима, почти невидима – перфектният убиец, хладнокръвен и безупречно точен. Погледът й следеше всяко дърво, всеки храст, всеки полюшващ се от вятъра клон. Нощта бавно се точеше през Черната гора оставяйки след себе си смут и страх. Сякаш всякакъв живот, някога намирал убежище тук, се бе изпарил завинаги.... И точно докато си мислеше това, тя чу изплашеният писък на някакво животно. Явно някой тук не беше толкова внимателен, колкото нея. Бързо насочи погледът си натам и се ослуша. Стори й се, че чу слаб забързан шепот, приличащ на отчаян закъснял урок по безшумно придвижване. Трябваше да се приближи. Гласовете идваха съвсем близо от лявата й страна. Сниши се към земята и направи няколко крачки напред. Скри се зад едно огромно дърво, навело към земята вековната си корона от широколисни листа. Застана неподвижно и се заслуша в тишината. Нищо. След няколко секунди се чуха плахите стъпки на според нея две фигури. От лагера не бяха изпратили скаути толкова надалеч, така че определено този шум не идваше от нищо приятелски настроено. Дамае се сниши още повече като почти легна на земята. Направи няколко крачки в страни като остана скрита в най-близкия храст, но така че да може да види от другата страна на огромния дънер. И тогава ги видя. Два огромни силуета стояха неподвижно на около пет метра пред нея. Стори й се, че гледат право в нея. Не, нямаше как да е така. Тя беше по-внимателна и от газела преминаваща през долина пълна с хиени. Двата силуета не помръдваха. Стояха неподвижно втренчени в мрака и сякаш чакаха гората да се сгромоляса отгоре им. В този момент Дамае чу тежки стъпки да се приближават зад гърба й. Реакцията й беше светкавична. Изтърколи се настрани точно преди огромният боздуган да разцепи земята, на която тя лежеше само преди секунда. Докато се изправяше, дясната й ръка вече бе извадила кинжала от колана й и тя скочи напред към все още дигащият оръжието си нападател. Стовари се на гърба му и с всичка сила заби острието в дебелия врат. Мощен рев изпълни гората, а фонтан от кръв оплиска тревата, когато тя издърпа кинжала си. С премерен ритник зад коляното тя стовари туловището на земята в задавени хрипове. В този момент двата силуета, допреди малко втренчени в мрака вече бяха само на крачка от нея и замахваха с мечовете си към гарвановочерната й коса. Дамае се плъзна напред между тях като в това време лявата й ръка извади кинжала от ботуша й и го заби в крака на единия от силуетите. Той нададе болезнен вик, а другият се обърна назад замахвайки отново. Дамае се изправи ловко отбягвайки острието и блъсна нападателя в посоката, в която замахваше. Той загуби равновесие само за миг. Този миг бе фатален за него. Убийцата отскочи напред и заби острието си в тялото му и падайки към другия силует все още неосъзнаващ в болката си какво става, тя изтегли кинжала от бедрото му, изтърколи се зад него и с отмерен замах проряза прасците му. Дъхът на съществото секна и то се строполи на колене. Това бе достатъчно на Дамае, която вече се изправяше, чакайки точно този момент. Завъртя се напред и заби кинжала точно под брадичката като го изтегли от тялото рязко настрани, прерязвайки гърлото. Чу се сподавен стон и сгромолясване. Обърна се точно навреме, за да види как другият силует замахва към краката й. Отскочи назад и настрани като с падането си остана напълно неподвижна в тъмнината. Силуетът се огледа уплашено все още неможещ да се осъзнае от болката и от бързината, с която се случваха събитията. Изпръхтя нервно и неуверено замахна напред в тъмнината. Дамае се снижи. Чак сега имаше време да помисли. Определено бяха орки – яки, огромни... и тромави. Но бяха трима и определено не се опитваха да бъдат тихи. А щом бяха трима значи има и още. Трябваше бързо да предупреди останалите преди да получат неприятна изненада и по всяка вероятност да бъдат поставени в ситуация, в която численото превъзходство определено нямаше да е на тяхна страна. Оркът нададе гневен рев и замахна отново. Сега беше моментът. Черните дрехи на Дамае се плъзнаха в нощта. Усетил движението оркът замахна към нея, но тя мина под острието на меча. Все още държеше кинжалът си, вкусил вече кръв, но жаден за още. Беше минала почти зад него, когато оркът се обърна и замахна към тялото й. Ловко отбегна удара и използва откритата му страна, за да нанесе бърз прорез по тялото му. Сякаш кръвта му запикя и той се обърна с бързина неприсъща на неговата раса, надавайки боен рев и замахвайки с всичка сила по посока на дебнещата го черна смърт. Дамае отново отбягна острието и замахна оставяйки дълбока рана този път от другата страна на тялото му. Оркът започваше да губи сили, но нямаше да се предаде. Той захвърли меча по нея в отчаян опит и се втурна след него в опит да я повали на земята. Успееше ли, щеше да стане много трудно за не много високата жена да се справи с това двеста и тридесет килограмово, високо два и петдесет и повече от три пъти по широко от нея създание. Но в това беше силата й. Малките й в сравнение с другите раси размери и безспорно нечовешката й пъргавина я правеха изключително трудна за улавяне, особено от огромен, тромав, ранен орк, който и без това не показваше качества присъщи за тези кръвожадни бойци. Оркът се хвърли напред към нея в последния си отчаян опит, който разбира се не доведе до никакъв резултат, тъй като Дамае с лекота се отстрани от пътя му. Строполил се на рамо тежко на земята, той не представляваше вече опасност за нея. Имаше цялото време на света, за да стигне до него с две бързи крачки и да сложи край на мъките му и на срамът, който носеше за народа си в този момент. Кинжалът крещеше в ума й „Убий! Убий!!”. Той беше нейн. Животът му й принадлежеше и тя щеше с право да го отнеме. Беше го надвила. Него и двамата му братя бойци. Беше въпрос само на няколко секунди да се приближи към него и с отмерена дъга да прокара острието по гърлото на орка, който все още се опитваше да осъзнае къде е изчезнала невероятно бързата раздавачка на смърт. И тогава дойде. Изненадата. Шокира я не толкова ударът по главата й, колкото мисълта, че се беше оставила да бъде приближена. Болката заля ума й, а погледът бе погълнат от тъмнината. Изгуби съзнание...

Слънцето изгря на сутринта, приветствайки деня, който щеше да сложи началото на нова глава в страниците на древните исторически книги...